Благодарна съм, че съдбата ми помогна да се загубя в този свят след поредица от изпитания, предателства, разочарования…, за да се намеря отново 27 години по-късно и да открия Пътя за спасение на човешката душа и спасението на цял един народ. Това спасение се явява като един фундаментален Мост за нашия български народ от дълбините на древността към вечността. Ето защо кръстих този разказ Мост към вечността.

Благодарна съм, че открих себе си отвъд суетата, фалша и раздора на този свят. Открих себе си в нравствените добродетели, човечността, хармонията, любовта и красотата.

Благодарна съм, че се завърнах към себе си и пребивавам в най-добрата си усъвършенствана форма в този така прекрасен и едновременно драматичен свят. Драматичен заради човешката глупост да се намесва в съвършения кръговрат на природата и да поругава с действията си Богинята Майка – планетата Земя – нашия ЖивоТворен ДОМ в Галактическото време на Зазоряване.

Едно литературно есе, написано от мен за изпит по литература в Гимназията възстанови онази златна нишка в мен, изтъкана от човеколюбие, родолюбие, трудолюбие и стремеж към красота и хармония, която ме накара да възкръстна в себе си, като ярка жар птица и да си припомня, от къде черпех сила и вдъхновение, да пазя душата си чиста и неосквернена от насладите и изкушенията на този свят…

Припомних си в какво ВЯРВАХ непреклонно, когато бях на 17 години. В онези най-мрачните години 1997-1998 на фалш и морален политически позор, водещ до гангстерски прояви и престъпления в най-тежките им форми. В онези, най-мрачните години на преход към демонизиране на нашето разединено общество от партийни и материални интереси. Те доведоха България до нейния държавнически край в тази му форма днес през 2025 година. Край, който се опитват лакомо да го превърнат в пиршество на ненаситни зверове – грабители, предатели с престъпно съзнание, лишени от важните добродетелни качества – човечност, доблест и чест.

     Споделям литературното есе, написано на един дъх, както само една българска душа може да вдиша Истината и Спасението за себе си през творчеството на гениалния Йордан Йовков.

Нравствените послания в разказите на Йордан Йовков 

     Нравствените послания в разказите на Йордан Йовков са дълбоко вградени в смисъла на творбите му и в душевният свят на всеки един от героите му.

     Смисълът на Йовковите разкази може да се побере само в две думи: хуманизъм и красота. Творчеството му е един огромен свят от красота, която Йовков открива навсякъде: в човека, в природата, в животните и в самия живот.

     Много години той живее на село в непосредствена близос със селяните, с народа. Селската съдба става негова собствена. Йовков обиква за цял живот обикновните хора. В тях той открива много човечност, дълбока мъдрост и душевна красота, която стопля сърцето му, дава му сили и вяра.

    Покорен от добродетелите на българина, от неговата почти равна на легенда обич към земята, от мълчаливите му подвизи и безкрайно човеколюбие, авторът търси онова дълбоко скрито и съкровено в душата, което прави човека честен и добър. И към своите герои пристъпва с любов, превръща ги в носители на прекрасни човшки добродетели.

     Йовковия хуманизъм се долавя във всяка фраза, във всяка дума, във всеки жест на писателя и неговите герои. Обичта към хората – това е болка от чужда болка, възсторг от прекрасните добродетели, преклонение към човешката красота. Йовков обича своите герои, майсторски улавя всеки трепет в думите им. Понякога те му се виждат самотни и тъжни. И тогава хуманизмът му оживява в разкриване на човешката мъка, която го вълнува дълбокои го кара да страда заедно със своите герои. Много силно е предаден образа на човешката мъка чрез Гунчо, жена му и болнотоим дете в разказа “По жицата”. Това са хора, ограбени от живота, малки, смазани, но благодарни дори в нещастието си.

     Хуманистът Йовков е дълбоко враждебен на мисълта за примирение с мъката, той не оплита героите си в мрежата на безнадежността. Без вяра животът им би бил пуст, би бил страшен, непрогледен мрак. Това е посанието на писателя в този прекрасен разказ, защото надеждата крепи човека и му дава сили да върви напред и да не се предава. Затова родена от любовта му, чудната бяла лястовица се превръща в символ на надеждата.

     Йовков се възхищава на своите герои. У бедните хора той открива висока нравственост и чистота. Неговите герои обичат труда, но не тежкия, убийствен труд, който опустошава душата, а творческия, съзидателния – който осмисля човешкия живот, който се извисява до изкуството.

     Някаква тиха и нежна музика, извираща от дълбините се излъчва от разказа “Песента на колелетата”. Чудният майстор на пеещи каруци, Сали Яшар, спокойно и усмихнато гледа на света.

     Посланието на Йовков в този разказ е за сладкото щастие, което дава честният труд. Той иска да ни зарази с блаженството на своя герой, за да усетим радостта от труда, който дава радост и на хората. Работата на Сали Яшар му доставя удоволствие и наслада, защото я върши от сърце.

     В този разказ Йовков ни докосва до една поразяваща истина, че когато нещо се прави с желание, от душа и от сърце, скритата духовна енергия се превръща в материализирана красота – силно завладяваща (вълшебната песен на каруците).

     У Йовковите герои всичко е красиво, убедително и вълнуващо. Писателят умее да се докосне нежнои внимателно до човешката душа, да създаде топла емоционална атмосфера, да очертае мекото сияние на образите. Героите са немислими вън от този цялостен свят на труд и красота. Авторът вижда тяхното човеколюбие в чувството им за приемственост, в братски протегнатат ръка, в грижата на човека за човека.

     Йовков е искал да ни внуши, че ако станем по-добри и открием човешкото в себе си, нашето истинско “аз”, светът ще бъде много по-красив и хармонията ще тържествува в отношенията между хората и природата.

     Друго от посланията в Йовковите разкази е, че писателят иска от хората винаги да се вслушват в гласа на съвестта – в честите мигове и часове на изпитания.

     Йовков я утвърждава, като прекрасна човешка добродетел. Дълбоко вкорененото чувство у народа за морална отговорност диктува постъпките на героите. Съвестта кара Серафим да даде парите си, Сали Яшар да помогне за осъзнаване на греха, Индже да се превърне от страшилище за народа в народен закрилник.

     Йовков не позволява на човека да остане престъпник. В неговите разкази доброто винаги побеждава, според негои в живота трябва да бъде така.

     Като голям психолог, писателя обедително мотивира промените у своите герои. Става нещо наглед невероятно. Страшният кърджалия е смутен. Непобедимият злодей свежда глава. Кротките мъдри думи на дядо Груди му показват пътя към истината. Индже, зад когото димят пепелища и видае ужас, възкръсва за доброто наречено обич към човека. Точно заради точно тази невероятна промяна в душевния свят на Индже, той стана любимият ми герой от разказите на Йордан Йовков. Харесва ми именно за това, че страшният злодей се превръща в закрилник на слабите.

     За Йордан Йовков няма нищо по-прекрасно от нейно величество любовта. Любовта е щастие, което извиква неподозирани сили, кара кръвта да кипи. И когато тя изчезва , с нея сякаш изчезва и красивото в живота. Любовта пробужда всичко красиво в сърцето на Шибил, отваря очите му за красивото.Тя го кара да тръгне към селото, където го очаква предателство. Горда и силна е любовта на Шибил. Природата замира пред това тържество на красотата и любовта. Дори беят шепне “Какъв юнак! Какъв хубавец!…”. Но не. Това не са негови думи. Това е шепотът на самия Йовков и посланието му за любовта и красотата. Според него посегателството над красивото е кощунство. Красотата е свещена и могъща. Тя трябва да бъде безсмъртна!

     В разказите на писателя любовта не се свежда само до чувство. Любовта освен чувтсво за дълг, порив на сърцето е самосъзнание за национална принадлежност, преданост пряко повелите на разума, готовност да се понесе жертвата, защото е пренесена пред олтара на отечетсвото, любовта най-сетне е вярност към първата обич до последния час на живота (“Шибил”).

     Чрез съдбата на Люцкан, Йовков казва не на войната. Контрастът между света на Люцкан и света на войната е толкова силен, че в този двубой побеждава човешката красота.

     Хуманистът Йовков отрича войната, убедително, заклеймявайки я чрез човешкото страдание. С много болка той описва всеки герой, станал жертава на това страшно зло. Войната носи нещастие не само по фронта. Там в тила ги очакват техните близки. Младата учителка от разказа “Белите рози” изгубва своя годеник. И съдбата на тази млада жена се превръща в страшно обвинение срещу войната.

     Във военните разкази, посланието се чете в търсенето на Йовков на човечността, прокудена по пътищата на войната; човечността, която единствено връща хората към живота и ги прави по-добри.

     Истински хуманист е Йовков и в разказите от цикъла “Ако можеха да говорят”. Чрез животните той рисува образа на човешкото поведение. Писателят е искал да ни каже, че светът на животните е един свят на сговор, на простота и мир, свят който се издига над жестокостта на човешките нрави, в който има тайна, нравствена сила, превъзхождаща човека.

     С вечните женски добродетели на българката, с красотата и обаятелността й свързваме Йовковите герои. Какво е селото без Албена, така и аз бих си помислила: “Какво е творчеството на Йовков без женската красота?”.

     Чрез цялото си творчество Йовков дава ярък пример на известния афоризъм “Красотата ще спаси света”. За това физически и духовно са красиви всички жени в творчеството му и той се отнася с тях не само с мъжка, но и с мъдра твирческа симпатия.

    Писателят благоговее пред жената и неговото послание за нея е, че тя е дадена от Бога на мъжа, за да я обича, почита, уважава и закриля, а тя от своя страна да облагородява мъжките характери (разказите “Шибил”, “Индже”).

     Йовков внася в нашата литература представата, извежда темата за човешката хармония. Той показва огромното богатство, скрито в човешката душа и ни призовава да даваме на всеки по нещо от него.

     Той ни кара да се замислим и да се вгледаме дълбоко в душите си, както писателя прави със своите герои, и да потърсим онази може би за повечето от нас изоставена частица от себе си, която намерена мигнеовено се превръща в искра, запалваща истинските човешки чувства.

     Тази частица е имплантирана в човека откакто се е появил на “бял свят” и тя се нарича човечност.

     Необикновената обич към човека, романтичната вяра в доброто и красотата вълнуват и затрогват. Това определя и силата на Йовковия хуманизъм. Неповторимостта на неговия свят претворен в разказите му, ме кара да му се възхищавам, да се вълнувам, когати ги чета. Йордан Йовков винаги е актуален и винаги ще бъде за нас българите, учител по хуманност и естетика.

 

С любов и уважение: