Исихазмът като усвояване на вътрешните пространства

Свидетели сме на един изключително интересен феномен: в наши дни все повече расте интересът към т. нар. мистика и изобщо към мистичните и тайнствени явления. Това е очевиден знак, че е започнала преориентация на човешките интереси. Защото почти цялата човешка дейност през последните няколко века, особено дейността на европейския и американски човек, е била насочена към усвояване на космоса и материята, към усвояване на външните пространства. Тази едностранчивост е предизвикала отчуждението на човека от неговите вътрешни пространства и е довела до конфликт между човешкото същество и неговите действия: повърхността на външния свят сякаш е погълнала дълбочината на човешкото същество. Но когато човешкото същество стане плитко и повърхностно, светът му става тесен. Това е съвсем естествено: човекът по своята природа е по-дълбок и по-просторен от космоса, в който пребивава, оттук е и неговият глад за дълбочина и широта, който измеренията на тази материална реалност не са в състояние да наситят.
Че тази дълбочина на търсенето се е появила и у нас, за това свидетелства интересът, пробудил се през последните десетилетия, в Църквата и извън нея, към духовното движение, наречено „исихазъм” или „паламизъм”. Това движение, което е било особено силно застъпено през ХІV век и което е органично свързано с личността на св. Григорий Палама (заслужава си да изтъкнем факта, че Църквата му е посветила Втората неделя на Великия пост), дълго време е било забравено, а от някои хора, под влияние на западната литература, понякога и пренебрегвано. И така, що е исихазъм? Той действително ли е, както някои биха искали да го представят, „болна мистика” от миналото, или нещо съвсем различно?  Неделята на св. Григорий Палама и светите дни на Великия пост, като призив към цялостно духовно и телесно преобразяване, са изключително подходящи за размисъл над това важно духовно движение за историята на Православието и за духовния живот изобщо.

 

Великото познание на исихазма не е в усвояването на Бога, а в сливането с Него

 

Исихазмът – сърцевина на духовния живот

Първо, да видим какво точно означава думата „исихазъм“. Нейното буквално значение е „мир“, „покой“, „тишина“. Между другото, у православните подвижници тя още от древност е означавала нещо много повече и имала един по-дълбок смисъл. Онова, което характеризира човека и света, в който живее, е непрестанното безпокойство и изменчивост. Затова човек постоянно копнее за спокойствие. И както според човешкия опит спокойното море не излиза на морската повърхност, а е в морската дълбочина, така според опита на светите подвижници и вътрешният мир на човека трябва да се търси в човешките дълбини и „отвъд” тези дълбини. Исихията е именно това: търсене на такъв вътрешен мир, който превишава всеки ум. Тя не е просто спокойствие, намиране на тихо място за живот и пребиваване, а битийно събиране на човешкото същество и живот в своя вътрешен център („сърцето”), а чрез него – събиране в Бога и чрез Бога, като единствен Източник на всеки истински мир. Оттук и най-добрият превод на сръбски на думата „исихия“ е предложеният от отец Юстин Попович: молитвено безмълвие. Безмълвието не значи пасивност. То предполага огромно духовно усилие и борба срещу страстите, като първоизточник на цялата разсеяност и дисхармония на човека. Докато пророк Моисей мълчал, казва св. Григорий Палама, обяснявайки този мир, се чул глас от Бога: „Що викаш към Мене?“ (Изх. 14:15). Това е мълчание, което говори по-силно от думите, тишина, която прераства в дълбок вик на човешкото същество. Който придобие такова молитвено безмълвие, казва св. Йоан Лествичник, е познал дълбочината на тайните.
Такъв вид исихия, и изобщо исихазмът, обикновено се свързва с гореспоменатото духовно светогорско движение от ХІV век. Но ако се вгледаме по-задълбочено, ще видим, че той е характерен за целокупния православен духовен живот. Достатъчно е да погледнем например в древния Патерик, сборник със слова на египетските старци, за да се уверим, че исихазмът не е някакво ново изобретение, а съществува открай време като начин на живот и път на спасение. Това всъщност е служението на Мария край Иисусовите нозе, постоянно присъстващо в живота на Църквата. Така в Патерика четем, че когато преподобният Арсений Велики попитал Бога как да се спаси, чул глас: „Арсений, бягай, мълчи, безмълвствай в молитва”. Този призив към свети Арсений всъщност е призив към вътрешно духовно дело на душата, без което целият духовен живот е като безплодно дърво, покрито само с листа.

За исихастите говорят и отците на ранната християнската Църква. През V век се споменава за един пустинник на име Йоан от палестинския манастир на свети Сава, който води живот в „молитвено безмълвие”. За исихастите се говори и в Юстиниановото законодателство, за тях се споменава и в 41-то правило на Трулския събор. Великият подвижник от VІ век преп. Йоан Лествичник посвещава 27-мо Слово от своята Лествица (оказала огромно влияние и на Изток, и на Запад) на „свещеното безмълвие на тялото и душата” и на „разликите и различаването на начините на безмълвие”. За него исихията е идеал, както и за много други преди него. Между другото, той съзнава и опасностите, които исихията обикновено крие в себе си. Затова препоръчва непрестанна бдителност и смирение, които пазят подвижника от заблуди и падане в гордост – тази „всеобхватна смърт”. Лествичник съветва истински търсещия духовен живот: „Непрестанната памет и мисъл за Иисус да се съедини с твоето дихание, и едва тогава ще усетиш ползата от молитвеното безмълвие”. Следователно тук става дума за непрестанното любовно общение с Христос, което има за цел съединяването с Бога и Неговия „свят, наднебесен огън”, който изгаря неочистените, а другите освещава „според мярата на съвършенството” (Слово 28).

Свети Григорий Нисийски в тълкуванието на псалмите казва за Моисей, че прекарал четиридесет години отдалечен от хората, пребивавайки в „молитвено безмълвие” и съзерцавайки невидимите неща. И според преп. Исаак Сириец исихията е връх на съвършенството и майка на покаянието. Той я нарича начало на очистването. Според него думите са орган на този свят; а молитвеното безмълвие, изискващо пълно отричане от света – като желание на тялото, похот на очите и житейска гордост, се употребява преди всичко като орган на мълчанието, което е тайнство на бъдещия век.

Молитвеното безмълвие, като постоянно ходене на човека пред Божието лице, е органично свързано с изпълнението на всички евангелски заповеди. Изпълнението на заповедите е подготовка за по-високите степени на духовен живот. Затова този, който би искал да безмълства в молитва, без да се е освободил чрез добродетелен живот от духовните страсти и болести, прилича на човек, който скача от кораба в морето, смятайки, че на дъска ще може да стигне до брега без опасност (Преп. Йоан Лествичник).

Законът на живота според св. Григорий Богослов се състои в следното: „Трябва да споменаваме Бога по-често, отколкото дишаме”. Само така може да се осъществи целта на християнския живот: постигане на общение с Бога, приобщаване към Бога и виждане на Бога. Това е основната идея на исихастите от всички времена, богословски утвърдена и узаконена от Църквата, най-напред в писанията на Ареопагит, а след това и в писанията на преп. Максим Изповедник. Те, заедно с Евагрий, Исаак Сириец и особено преп. Симеон Нови Богослов, са духовни родоначалници на светогорските исихасти.

Ще се спрем само на преп. Симеон. И за него, както и за светогорските исихасти (той е живял в края на Х и началото на ХІ век), Бог е светлина и пребивава в неизказана светлина. Затова онзи, който постигне общение с Бога, се причастява с Неговата вечна светлина, ставайки и сам светлина. Това се постига чрез вярата и добродетелите, от които според него исихията е най-съвършената, а останалите добродетели са път, който извежда към нея.

Посредством това събиране на всички душевни и духовни сили, човек се освобождава от своето страстно отношение към себе си и към света, снема от себе си своята „противна маска”, освобождава се своята отчужденост от Бога и истинската светлина. Това е път на събиране на човешкото същество, разпиляно по творенията и извън себе си, на придобиване на истински мир, дълбочина и богопознание, обожение чрез причастяването с божествената благодат и път на вечно усъвършенстване и напредък. Такъв исихаст, боголюбиво отрекъл се от света, стои пред Бога „глух и ням”, побеждавайки закона на материята, а душата му се преобразява чрез божествената благодат, предавайки и на тялото „знаците” на божествената красота.
Този исихастки метод за усвояване на вътрешните пространства е пренесен от светогорското огнище и сред славянските народи. Великите руски възродители: Антоний Печерски (основател на руското монашество), Моисей Угрин, Нил Сорски, Серафим Саровски и останалите саровски и оптински старци от ХІХ век са били и големи любители на исихията, тоест молитвеното безмълвие.

Св. Теодосий Търновски e един от учителите на исихазма по българските земи.

В самия опит на исихастите Бог е – ако може така да се каже – скрито-отсъстващо присъствие. Като „присъствие” Той е „Царството Божие” в нас, Той е Таворска Светлина – Слава на Христовото лице, която Апостолите видели на Тавор, реално присъстваща у всички онези, които чрез вяра и добродетелен живот й подготвят място в своето сърце. В това е и смисълът на християнския живот: човек да стане причастник на вечната Божествена слава.

Това пребиваване на Бога в нас и на нас в Бога, като наше общуване в Божествената вечна слава и преобразяване чрез Божествената светлина, се отнася до цялото психофизическо битие на човека. То предполага и изисква от нас и телесен, и духовен подвиг. Смисълът на нашия труд е цялото наше същество, доколкото това е възможно за хората, да се събере в молитвен вопъл и постоянно ходене пред лицето на живия Бог. Онова, което в най-голяма степен е предизвикало противниците на Палама, отровени от дуалистичното презрение към тялото, както и мнозина след тях, които се надсмивали над това, че исихастите „гледат в пъпа”, за да видят Божествената светлина – това е всъщност значението, което свети Григорий придава на тялото в духовния живот. Светията съзнава, че след Христовото Възкресение всяко човешко тяло и всяка човешка кост е светиня и храм на Дух Свети.

Както и всяко Божие творение, тялото е призвано, заедно с душата, да бъде Божи храм; и за да стане това, то трябва със своя пост, чистота, смирение и събиране в себе си, да развърже крилете на душата и да я освободи за Божествената безкрайност и за неговото скрито откриване в нейните дълбини.

Призив към нравствена революция

Ето какво са били и са останали исихастите: свидетелство за възможността и необходимостта за човека от всяко време, преди всичко и над всичко, от онова усвояване на Божествения безкрай, скрито в дълбините на всяко човешко сърце и отвъд тези дълбини; в „сърцето” на космоса и неговата последна тайна, и отвъд тази тайна. Човекът, усвоявайки пространствата около себе си, като че е забравил за многото безкрайни пространства вътре в себе си. Процъфтяването на външния прогрес на нашата техническа цивилизация като че ли е съпътствано от опасна вътрешна закърнялост. Неотдавна във вестниците беше публикувана карикатура на свръхзвуков самолет, под която пишеше: „Човешкият научен прогрес”, а до нея – малка карикатура с надпис: „Човешкият нравствен прогрес”. Ненаситната жажда на човека за усвояването на външните пространства е осакатила неговата вътрешност, а чрез това и отношенията между отделните хора и общества. Човекът, подобно на река, сякаш е излязъл от своето корито и сега се намира в опасност да го изсушат слънчевите лъчи, да го изпарят от лицето на земята. Оттук Солженицин е много прав, когато твърди, че „ако ние не се променим с нашия ненаситен „прогрес”, човечеството, при какъвто и да било вариант на своето развитие, ще изчезне през ХХІ век – поради дегенерацията и изхабеността, безплодността и замърсеността на планетата”.

Именно предчувствието за тази опасност буди интерес у най-далновидните умове на нашето време към най-дълбоката човешка реалност. С това може да се обясни и интересът към исихазма, както на Изток, така и на Запад. Защото исихазмът е постоянен призив към една истинска революция и преобразяване на този свят: призив към нравствена революция и преобразяване, към задълбочаване и разширяване на човека чрез вечноприсъстващата Божествена безкрайност. Призив към откриване на Царството Божие вътре в нас. | www.svetiapostoli.com

ОТ · ЧЕРНОГОРСКО-ПРИМОРСКИ МИТРОПОЛИТ АМФИЛОХИЙ

Превод: Татяна Филева

 

Запишете се за АВТОРСКАТА ПРОГРАМА, СПЕЦИАЛО СЪЗДАДЕНА ЗА БЪЛГАРСКАТА ДУША, от която ще получите мощна Духовна сила за напредък и подем, която обединява една съкровищница от познания на седемте български Духовни школи: Атлантска школа, Орфеическа школа, Ранно-християнска школа, Магнаурска школа, Богомилска школа, Великотърновска Духовна школа, Школата на Беинса Дуно.

Седем Светлинни курса за любовта към Душата

 

С любов и уважение: