Това е извадка от книгата на Бояна Паликарова
“Преподобна Стойна – неканонизираната българска Светица”
Бояна е живяла през последните дни от живота на Преподобна Стойна при нея, за да опише разказаното от Преподобната за житейския й път.
В края на книгата Бояна пише:
“Разбирах, че на Преподобната й остават само броени часове.
– Снощи вечер, керко, тук идва брат ми, сигурно си видела как по едно време небето се освети за малко като светкавица, ама то зиме светкавици рядко биват, та сигурно си чула баба попадия да вика на дяда попа: “Ей го, Свети Георги, пак изгря за Преподобна”. Как хубаво си поседяхме със Светлия, как сладко си похортувахме, както само на брат и сестра е дадено да си продумат. Пита ме:
– Избра ли си вече водач?
Пък мене ме е страх да кажа, та рекох само да го попитам:
– Не може ли да одам сама?
– Ще бъдеш малко замаяна и може да сбъркаш пътя. А водачът ще кацне на рамото ти и щом душата ти покаже глава да излезе през където е решила, той ще я прегърне и ще я отнесе.
– Ами, ако аз го повикам, а той откаже?
– Никой не отказва помощ. Добре е да ти е ближен.
– Имам там татко и майка, имам други ближни по кръв…
– Виждам, че се колебаеш. Кажи!
– Искам един…
– Кажи го!
– Не знам…
– Защо те е страх да изречеш името му?
– Не знам дали той иска да го изрека.
– Василий.
– Василий.
– Щом него избираш, той ще е. Какво? Искаш да ми изплачеш нещо, но се боиш?
– Може да не ми е дадено да го знам. Ей тъй, за самото питане, грях ще е.
– Никое питане не грях.
– Знам какво искам да кажа, не знам как да го изрека. Хем ми е време да тръгвам брате, хем ме е страх…За синките, дето остават тук, ме е страх. Они са ми кръв, брате Светли. Сите до един моя кръв са. И тези, дето нощя идват да ми тропат на вратата на черковата и да викат: “Излез ма, уруспийо, ке влезна да те изям!” И онези, дето вие не щяхте да ги повърнете в живите, ами дадохте телата им на пръстта, а тя ненаяла се, пустата, ги изяде. Кръв са ми, мили са ми и за туй ги мисля, хем ги плача.Страх ме е да ги оставя. Нали вие ми рекохте: “Невежи сте като младенци. Безпокоим се!”
– Ако се тревожиш за българите, немай грижа за тях! Те са под сянката на Божията десница. И така е бивало винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш. Черното изглежда черно, щото го гледаш от близо. То и земята ти се види като тепсия, ако я гледаш от височината на своя ръст, но зърнеш ли я от птичи поглед, ще разбереш, че е топчеста. Така са и събитията в историята на народите. Има народи – притчи. Наричат ги богоизбрани. И твоят народ е такъв. Ама не щото българите са най-умни или най-праведни, а защото са най-дълголетни измежду всичките, затуй са изпратени на тази земя с Божия заръка. А кога си изпратил някой да върши твоя работа, ти гледаш да го предпазваш от тежки несрети и ако му даваш теглила, то е само за поумняване. И човекът идва така. Идва на света препълнен с дарове, а трябва докато е жив, да ги раздаде. Ама не на посоки – ей тъй: ходиш и хвърляш, па кой взел – взел, халал да му е! Не! Така правят само дърветата. Човекът е чедо на Небесата и е тяхна Свята надежда, защото само чрез човеците Всевишният ще пребъде и утре, тъй както смъртните пребивават чрез децата си. Без човека Бог е немощен и безсилен.
– Ами ако някой ден, не дай Боже, стане нещо си – я мор, я потоп вселенски и светът осъмне обезчовечен? Що ще чини тогази Бог?
– Не ми е известна волята Му всевишна, пък е и грехота да гадая.
– Мен, ако питаш, Творецот първо ще поплаче над късмето си, подир ще повъздиша от самотия, ще се почеше тук-там, пък накрая току-виж седнал и си направил други народи. Макар, че туй, правенето на души е работа времеядна. Хеле пък, ако му е повреден калопът. Тогаз като нищо моче да изнамери нови човеци – я с остри уши, я с пет-шест ръце…Ами дано не се случва таквоз злини на людете.
– В очите на Всевишния нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя наука не е развлечение. Живееш, за да се изтущаваш, да се раздаваш, да променяш света, като вдишваш отрова, а издишваш небесен аромат. С две думи: живееш, за да умреш по-съвършен, отколкото си се родил.
– Ох, като те слушам, Брате, тръпки ме побиват. Как тъй човек ще променя света! Ако те чуят Горе, надали ще ти се зарадват! Кой е по-умен и по-силен от Бога, та ще променя Божието творение?!?
– Сам Всевишният, като всеки ваятел, понякога е недоволен от туй що е създал. Щото несъвършено е всичко видимо, сестро! Велика е, като пропаст дълбока е разликата между замисъла на творящия и крайния резултат на труда му. И ако творците не се самоубиват толкова често, колкото им се иска, то е щото все пак се надяват, че никой от тези не познава първоначалното видение на ваятеля, и всички възприемат изваянието като въплатена Божия мисъл. И народите са изваяние. Едни от желязо, други – от порцелан.
– А моите? Моите от какво са?
– От дърво. От дрян са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, но последно зрее на есен. Късни ще са плодовете на твоя народ, но чакани и лековити.
– Знам, знам. Аз дренките ги давам на децата…За затягане на стомаха.
– Много е пожертвал твоя народ и много ще му се даде.
– Хем те слушам, Брате Светли, хем ми е криво. Нали светът е уж съграден от Божия справедливост! Нали си ми казвал, че българите са научили всички народи как да правят държави. Защо те самите толкоз години само рушат своята си, на царя си посягат и на живота му? Нали българите били дали, казваш ти, и втори дар на света – туй, дето людете се раждат свободни, равни и се обичат като братя едноутробни. И нали заради тоз дар най-съвършените горяха на клади! Защо тогаз братята българи помежду си се мразят и все търсят кого другиго да нарекат брат. Днес германеца, утре – руснака. Пък другите не ни искат, съжаляват ни, надсмиват ни се и ни всякак подритват.
– Така ще бъде до времето на Третия дар. А то идва. И то няма да отмине ни вас – обдаряващите, ни тях – обдарените.
– Дай крила на душата ми, оживи я с надежда!
– Идва времето на Духа. И вие сте едновременно негов източник и вестоносец небесен…Бог е добър. Но преди туй сестро, България ще опустее от към народ, няма да знае какво да прави със земята и ще я остави непочитана от човешки труд, а самите люде първо ще подивеят и ако не се един друг избият, накрая ще се един друг намразят. България ще лети все по-надолу и по-надолу, като на празен геран ведрото. Докато удари дъното и не остави надеждата на никой жадуващ. Тогава онези, кои са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез внуци и пра внуци. Те за туй някога са били от Бога изпратени, далече оттук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за новото време. Ще се върнат и ще направят от България храм с древна позлата и нови икони. И тогава тук няма да има градове, а само села и чифлици…И децата ще са повече от звездите. Но и, мила сестрице, почивката ти на небесата няма да трае дълго. Я има, я няма стотина години, а тъй като гледам как светът се търкаля по нанадолнището, може и по-рано да те изпратят отново.
– Ми щом е тъй – викам му, – що требе днес да си ода, па да се подир връщам, само ойди ми – дойди ми и никакъв берекет. И харчове по погребения и кръщенета.
– Има защо! Ей го Василий! Чакал е да го повикаш.”
Споделено с любов и уважение:
Като гледам се случва предсказаното!