Българинът през всички епохи е имал здрави и устойчиви корени, докато не започна през последните 30 години, да губи паметта си за тях.
Като една родолюбива българка, потомка на стар Копривщенски род, носителка на старата автентичност на българския възрожденски дух, искам да ви припомня на всички вас, за Люлката на българския автентичен фолклор град Копривщица и порядките, които са царяли в него векове наред. Той е бил град с особен статут, със собствено вътрешно устройство, което е било позволено от султана със специално издаден ферман.
Едно време не е имало телевизия, Хай-лайф новини и жълта преса. Българите са знаели историята за своя род и не само. В Копривщенската общност, са се знаели кои родове са с благочестиви, трудолюбиви, знатни хора. Нашите предци са предавали родовата история в разкази и предания от поколение на поколение и това е било много важно за бита на българина.
Да познаваш не само историята на собствения си род, но и на другите родове от общността, е било жизнено важно за щастливата женитба и успешното продължаване на рода, както и за работните взаимоотношения – на кого да възложиш дадена работа или за кого да работиш.
Каква булка ще влезе в къщата, от какъв род, с каква история или какъв зет ще се грижи за дъщерята и внуците, с каква жилка и с какви родови белези, това е било важно да се знае като неизменна част от живота на българите по онова време.
Просветната дейност е стояла на първо място за Копривщени, а именно в изучаването на езика, историята и географията на родината. Всеки виден и знатен жител на историческия град е бил хаджия, посетил поне веднъж Божии гроб и това не е никак случайно.
Това съзнание на българина днес е променено до ниво на бяло петно – амнезия. Хората не само, че не се интересуват от миналото на предците си, но и често нямат представа за родовите белези на обкръжаващата среда.
От най-високо ценени в миналото – Честността и Трудолюбието като изконни добродетели на българина
Едно време в Копривщица е имало здраво установени порядки между жителите на града. Не е случайно, че върху герба на града стои корона – символ на знатните болярски и царски родове.
По исторически данни, част от болярските родове след падането на Второто българско царство, са се преселили в Копривщица.
Любен Каравелов е описал в произведението си „Българи от старо време“, колко високо е била ценена Моминската чест в Копривщица.
„В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода, после захождането на слънцето; стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохождат, да си огледват невести.
На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че този ергенин ще злоупотреби даденото му доверие. С една дума, в българския народ няма Дон Жуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците, така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща.
Тежко и горко томува, който би посмеял да ги оскърби с каквато и да е недобра или нечестна дума. Ако се случи такова нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.“
По време на освобождението от османско робство, населението на града е наброявало повече от 10 000 човека. Развити са били овцевъдсвото, текстилната промишленост, земевладелството и търговията.
Днес жителите на града наброяват около 2500, а през изминалие 30 години икономически градът постепенно стигна до най-тежкото си положение.
Прекрасните борови гори са жестоко засегнати от изсичане, което се поддържа с правителствена протекция. Но колелото на съдбата се върти, скъпи читателю и нека още в този живот с божията помощ, всеки да си получи заслуженото, според делата.
В днешно време да свършиш нещо ти е нужен договор с десетки клаузи, адвокати, финансови съветници т.н. По онова време само едно ръкостискане е завършвало желязната уговорка за свършването на някаква работа или услуга и това ръкостискане, този силов белег, на почтеност и честност с тежест на клетва, е бил следен от цялата общност. Ако някой се е осмелил да се отхвърли от думата си, това е било равносилно на клетвоотстъпничество и моментално е бил изключван от общността без право на връщане, а на синовете му не се е гледало с добро око, докато не докажат добродетелите си.
Българската пословица „Крушата не пада по-далеч от дървото“ е имала тежест в ежедневието на българина и хората са знаели как да се пазят от нечестивци. Не случайно казвам, че Хитър Петър е синоним на будния, честен и трудолюбив българин, който не остава длъжен никому. Филмът и образът му са художествена измислица, но много умело и точно показва качествата на будния и честен българин, ако щеш, напомнящ за британския Робин Худ. Филмът е сниман в Копривщица.